Пътеки

Студено е ... И всеки върви по своята пътека ...

За всички вас, които искате да следвате своята собствена пътека

Всеки си има своя пътека, нали? Свой път, който да следва. Свои мисли, свои мечти, свои надежди – свой свят. Колкото са хората на земята, толкова са и пътеките. Но нали сте влизали в гора? Нима там всяка пътека „се движи” отделно? Нима не ви се е случвало да тръгнете по една пътека, а след време тя да „се раздели” на две? Или да се „слее” с друга? С нашите човешки пътеки е същото.

Всеки върви сам по своята пътека. Няма друг избор. Понякога две или повече пътеки се пресичат на едно място. Понякога си подаваме студено ръце, усмихваме се студено и продължаваме... Всеки по своята пътека. Понякога просто се разминаваме, без дори да се погледнем. Това понякога всъщност е доста често...

Но друг път срещата с някоя чужда пътека ни стопля. Прегръщаме този, когото сме срещнали, защото ни вдъхва доверие, а на нас ни е студено и искаме да се стоплим. Човекът ни прегръща, дава ни част от своята топлина, взима малко от нашата... Усмихва се. Ние също се усмихваме. Оставаме сгушени и усмихнати така още малко... Няма време за повече. Човекът ни целува нежно и прошепва: „Никога няма да те забравя!” Сълзи се стичат по бузите ни, но въпреки това се усмихваме и кимваме с глава... „И аз никога няма да те забравя...!!!” Още една прегръдка – по-топла дори и от предишната... и всеки продължава по своята пътека...

Хубавото е, че винаги остава топлина, защото остава споменът... Остава усмивката. Вече не ни е толкова самотно по пътя. Не ни е толкова студено. Чувстваме, че сме направили нещо значимо, нещо истинско – дали сме топлина, усмивка, утеха, надежда... Дали сме любов.

Има и пътеки, които в определен момент са толкова близо една до друга, че можем да си подадем ръце. Иска ни се да се прегърнем, но не можем, защото между нас има високи бодливи храсти. Вървим все напред и напред, очаквайки нашите две така близки пътеки да слеят в една... Но те дори не се пресичат. Иска ни се да прескочим храстите и да вървим заедно по една и съща пътека, но не можем... Всъщност можем, но ни е страх, защото сме виждали много хора, които след като са прескочили храстите тяхната пътека е била засипана от бодлите... Мислим си, че веднъж прескочили вероятно никога няма да можем да се върнем на нашата пътека. И това ни плаши. Вървим хванати за ръце... Въпреки че бодлите издират ръцете ни чак до раменете, ние не се пускаме. Отново сълзи по бузите. От раните по ръцете ни... най-вероятно. Или пък не точно? Боли ни, защото не можем насила да слеем пътеките си в една. Разстоянието става все по-голямо. Бодлите се забиват все по-дълбоко под кожата ни. Искаме да крещим, но мълчим... В един момент обаче се пускаме, защото нямаме повече сили. Толкова сме далеч, че вече не можем дори с пръсти да се докоснем. Човекът от другата пътека ни поглежда сякаш като за последно. Не казва нищо. Очите му са пълни със сълзи, но не плаче. Свежда глава и продължава своя път. Защото няма време за губене. А ние...? Какво правим ние? Наблюдаваме го как става все по-малък и по-малък... И когато той изчезне от погледа ни, ние се свличаме в калта... и започваме да се обвиняваме, че е можело да направим нещо, че е можело да се случи нещо различно... че е имало начин... Мислим си, че може би е трябвало да спрем, когато сме били най-близко до човека и да останем там... завинаги! Но как?! Времето стои зад нас, грубо ни блъска напред и ни крещи да вървим по-бързо, защото закъсняваме... По-силно е от нас... Много по-силно...

Понякога нашата пътека просто се слива с друга... без видима причина, без обяснения, без предварителна уговорка... Това са най-щастливите, но, доста често, и най-кратките мигове... През тези кратки мигове на щастие ние вървим прегърнати. През цялото време. Не мислим за нищо друго, освен как да стоплим човека до себе си, когато му е студено; как да го накараме да се усмихне, когато е тъжен; как да направим престоя му на нашата пътека най-щастливия момент от цялото му пътешествие... Най-запомнящия се. Най-истинския. Защото знаем, че пътеките ни ще се разделят... все някога...

Когато видим, че наближаваме мястото, където общата ни пътека тръгва в две различни посоки, ние се опитваме да вървим възможно най-бавно... Но, уви, времето не чака никого. Блъска ни и двамата. „Напред! Напред! По-бързо!” Прегръдка. Най-искрената. Най-нежната. Най-тъжната. Най-запомнящата се. Най-истинската. Време е да се разделим. Нямаме право на избор. Тръгваме – всеки по своята пътека, но след няколко крачки се обръщаме...

- Ще се срещнем отново, нали?

- Със сигурност!

Усмихваме се. Уверени сме, че е така. Естетсвено, че ще се срещнем отново. Продължаваме, да вървим, защото времето ни припира... Но вървим обърнати един към друг, с гръб към пътя си... Гледаме се в очите и се усмихваме. Ще се срещнем отново. Знам го.

P.S. Успех по Tвоята уникална пътека!

* * *

Противоречия

С отворени очи, ала незряща.
С изписана тревога на лицето.
Без думи, тиха, но пламтяща,
със жар безкраен във сърцето.

Безмълвна, но наум крещяща,
проклинаща човешките създания.
Ту плачеща, ту пък искряща
от светли мисли и желания.
* * *
Аз чудя се кога, защо и как
попаднала съм в тази стая
на непрогледен, странен, мрак,
където мога, скрита, да мечтая.

Унасям се, усмихвам се и ето:
долавям звуци от пиано.
Дали това е чудото, което
от всички нас е тъй желано?
* * *
Очите ми привикват с тъмнината
и тръгвам напред, като по знак.
Ала внезапно виждам на стената
един прозорец малък, със капак.

Докосвам го ... Ах, той гори!
И хващам дръжките, ала уви:
Не се помръдва той дори!
Със дърпане не ще ми провърви ...
* * *
Но в този миг ме озари идея
(почувствах се като във сън):
С времето е трябвало да проумея,
че капакът отваря се ... навън!!!

Ех, спомени, спомени ...

Bittersweet memories

I know something about love
You`ve gotta want it bad

Тя лежеше по корем на пода, отвреме навреме с вдигнати крака, поклащайки ги под ритъма на музиката от надутата зад нея уредба. Когато знаеше текста пееше, а когато не – просто си тананикаше мелодията. Беше се надвесила над някаква голяма папка, която й служеше за подложка, и рисуваше. Усмихваше се, клатейки периодично главата си в ритъм с музиката. А понякога пък толкова се съсредоточаваше върху рисунката си, че дори не чуваше музиката. Освен рисуващата й ръка друго не помръдваше. Рисуваше момиче – с дълга разпусната коса, с дънки и тениска. Танцуваше. Може би също вдъхновено от музиката. Беше със стиснати очи и с разтворена уста – явно пееше. Едната й ръка беше вдигната нагоре, а другата – зад главата. Косата й беше разрошена от бурния танц и й придаваше някакво приятно очарование.

Breathe into me and make me real

Много динамична рисунка. Изглеждаше като истинска.

Take my hand, dance with me

Довърши щрихите на светлосенките и ... готово. Надигна се малко и се усмихна.
- Можела си да танцуваш значи?! – Изсмя се. – Знаех си!
Взе листа и отвори папката с идеята да го прибере вътре. Но отвори на неподходящо място. Пред погледа й попадна рисунка ... чужда рисунка ... негова рисунка ... подарък. Гърдите й се изпълниха с повече въздух. Пулсът й се ускори.

Would you dance if I ask you to dance?
…
And would you save my soul tonight?

Момиче и момче танцуващи някакъв страстен танц. Най-вероятно танго. Отдолу беше подписана.
You are into my blood

“Страст ... Желание ... Любов?” – помисли си тя. Загледа се в рисунката и се замисли. След кратка пауза рязко извика:
- Да бе! Глупости! Просто танцуват! – и яростно отгърна някъде другаде.
- По дяв..... пфф.
Въздишка. “Защо?” Пак негова рисунка. Момиче и момче – прегърнати и усмихнати. “Да е. Очакваше се.” Остана така загледана за миг ...

Hold me in your arms tonight
I can be your hero, baby
I can kiss away the pain
I will stand by you forever
You can take my breath away
…
Have I lost my mind?

Усмихна се. Красиво. Нежно. Прекрасно. Очите й се насълзиха.
“Дали не беше само илюзия, просто мечта?”
Не ... беше истинско ... беше ...
Въздъхна. Болеше я, но искаше да продължи ... Явно съдбата искаше да й припомни цялата история ... За добро или за зло ... Добре. Щом така беше решила ... Отгърна на нова рисунка. Ръка от китката нататък, която подаваше цвете. Усмихна се. Спомни си как намери рисунката залепена на външната страна на вратата на апартамента. И тя беше подписана отдолу.

Let me tell you that I love you

“Спомените не били толкова лоши понякога.” Продължи да разгръща ... Прехапа устната си. По бузата й бавно се стече сълза. Момиче легнало по корем на легло, завито само със чаршаф, със затворени очи и с ръце под възглавницата ... Това беше самата тя. В неговата стая. В неговото легло. Беше отишла да го види след четиричасова изтощителна тренировка и просто ... беше заспала. Той беше й направил портрет как спи, като единственото, което не съответсваше на действителността, беше облеклото й ...

I could stay awake just to hear you breathing
Watch you smile while you are sleeping
While you`re far away dreaming
I could spend my life in this sweet surrender
I could stay lost in this moment forever …

Споменът я накара да се усмихне. Как само се зарадва, когато той й подари рисунката. Без повод. Просто така. Всъщност като повечето негови рисунки, които имаше. Отново разлистване. “Хаха. Най-после една моя рисунка. Нищо, че е смешна.” Сърце. Да. На листа имаше само едно сърце оцветено в преливащи се топли цветове и всичко друго бяха някакви драсканици, сред които на места се отличаваха или някакви думи, или части от започнати рисунки, но нищо друго цялостно ...

Do you feel my heart beating …

Избърса сълзите си и пак се засмя. “Шматка. Адската рисунка просто. Браво. Уникална си.” Хаха. Следващата, на която попадна, беше вода, езеро най-вероятно, и отражението на луната в нея.

Under a lover`s sky
Gonna be with you
And noone`s gonna be around

Спомни си вечерните им разходки покрай въпросното езеро. Романтиката. Целувките. Разговорите. Беше като в сън. Просто идеално ... Next. Хм. Някакви птици. Не можеше да се определи какви точно. Явно бяха надраскани много набързо. В долния ъгъл до подписа му стоеше само една дума: ПОЛЕТИ

You are the wind that`s underneath my wings
I belong to you, you belong to me

Очите й пак се насълзиха. Да! Той наистина я беше накарал да полети! Високо, високо ... А нея я беше страх от високото ... Но не и с него. Не! Той й даваше смелост ...

I`ll spread my wings and I`ll learn how to fly
I`ll do what it takes till I touch the sky

Но винаги, когато си на високо, идва и моментът на падането ...

Are you comin to the moment when you know you heart can break?

Въздушните кули под краката ти рухват и ти се сгромолясваш с трясък на земята. Дошло е времето да се събудиш. Сънят е свършил. Иска ти се да го сграбчиш и да го задържиш още ... още поне за миг ...

Just one more chance
I know I was wrong
Don`t you know it`s killing me?

Но не можеш. Рядко се дава втори шанс. Тя почувства, че краят на историята е близо ... Всъщност го знаеше ... Отгърна. “Много подходящо.” Момиче. С много грим, който обаче се стичаше по бузите й ... Нейна рисунка. След като се разделиха. Също подписана.

So many tears in the rain …
So maybe the chance for romance
is like a train to catch before is gone

Но вече си е отишъл. И не можеш да си го върнеш обратно. Единственото, което ти остава е да продължиш напред. И да се молиш. За себе си и за него. Ти – да се спасиш, той – да бъде щастлив.

I wanna feel like I`m close to something real!

Но кое е Истинско? Мхм. Точно. Любовта. Не я убивай насила. Тя е истинска. Споделена или не – тя е най-истинското чувство. Запази я. Дълбоко в сърцето си. Може би за някой друг?
Или?

Bittersweet memories
That is all I`m taking with me
So goodbye – please don`t cry
We both know I`m not what you need
I will always love you

Немско вдъхновение ;)

Küss mich

Du lässt mir keinen Luft
und machst mein Herz schnell klopfen.
Ich will von deinem Duft
auch immer wieder schöpfen.

Ich kann mich nicht bewegen.
Ich bin ganz in deiner Macht.
Und kann nichts sagen – auch deswegen.
Du lächelst mir in der Nacht.

Du streichelst meinen Arm
und schaust mich in den Augen.
Ich fühl` mich wieder warm
und kann daran nicht glauben.

Ich kann dein` Atem spüren,
der immer näher kommt.
Ich lass` den Sinn mir führen
und warte – was nachkommt?

aRtiKs

Free ... I feel free !

Свобода

Обичам да ходя боса по тревата.
Не за друго, а просто за да усетя красотата на природата ... и да се почувствам доволна и наистина щастлива.

Обичам да отпусна бавно ръцете си и след това да ги разперя широко встрани.

Обичам вятърът да минава между пръстите ми, да гали нежно лицето ми, да разпилява косите ми ...
да си играе с мен, да контролира мислите ми и тялото ми.

Обичам да бъда свободна ...

Но какво всъщност е СВОБОДАТА?

Тя не е вещ, за да си я купиш от най-близкия супермаркет. Не е нещо, което можеш да докоснеш или да видиш. Можеш само да я почувстваш ... и няма как да я сбъркаш.

Винаги ще я разпознаеш, защото идва рядко и е неповторима. Много малко хора са разбрали наистина нейния смисъл и нейната скрита цел. Някой сега се питат :

Дали и аз съм измежду тези хора?

Не зная ... И не мога да ви кажа ...
защото и аз това се питам :)

И все пак наистина искам да ви споделя какво според мен е Свободата ...

Тя е състояние на духа. Тя е чувството, което ни кара да правим нещата спонтанно – така, както винаги сме искали.

Да правим това, което ни се иска, без да прескачаме
границите на допустимото. Да бъдем себе си – такива, каквито винаги сме били в душата и сърцето си. Да бъдем истински.

Да можем да усетим полъха на живота и докато все оче имаме време да го зграбчим силно с двете си ръце и да го изживеем пълноценно, защото иначе той би ни подминал без дори да ни забележи ...

Да можем да се усмихваме искренно и топло на всеки минал покрай нас, с мисълта, че може би това е единствената усмивка, която той ще получи в този ден ... и тя ще е от теб.

Свободен е всеки, който може със сърцето си да се докосне поне за миг до красотата на природата ...

Да прегърне топло морето,
да погали нежно вятъра,
да се усмихне искренно на слънцето ...
Да обича ...

aRtiKs

(No)Desire

(Не)Желания

Ти беше моят свят. Моят живот. Моят смисъл.
Ти беше Мой ... или поне така си мислех. Не. Никога не си бил мой. И никога няма да бъдеш.

Но аз бях твоя ... или поне така си мислех. Дa. Бях твоя. Някога. Но никога вече няма да бъда. Не искам.
Не искам да бъда “нечия”. Не искам някой да бъде “мой”.
Не искам. Никога повече.

Боли. Сякаш цяла вечност. Не спира. Боли.
Мислех си, че вече съм го преодоляла. Но явно не съм.
Не мога.

Всеки път, когато погледна снимките ти, когато докосна подаръците ти, когато си спомня гласа ти ... през тялото ми преминава ледена тръпка.

Няма те. Толкова близо, а толкова далеч.
Сърцето ми пак започва лудо да бие. Ръцете ми треперят ...
Не искам да те обичам. Не искам! Разбираш ли ?!
Не искам да те виждам, защото боли. И защото знам, че ти не искаш. И че теб не те боли ...

Искам да те прегърна. За да се почувствам поне за миг наистина щастлива. Но не искам да се връщаш. Защото няма да мога да го понеса ... Да ме оставиш отново сама ...

Искам си мечтите. Искам си сърцето. Искам си усмивката. Искам си щастието. Отне ми всичко. Върни ми го. Моля те. Ако някога поне малко си ме обичал ...

И бъди щастлив.
Знам, че вече си. Продължавай напред. И успех.

Моята пътека отива нататък ...


26.11.2006
aRtiKs

My Dream
/ where is it ?! /

Мечта ... сладка Мечта ... болезнено горчива Мечта
... изгубена Мечта ...

Усмихвам се тъжно. Гледам някъде в пространството, а всъщност не виждам нищо. А и не искам. Но и никой не вижда мен. Не ме чува. Не усеща присъствието ми. А и не се интересува.

Коя съм аз ?! Аз съм вече никоя. А не искам ... Студ.

Някой ме поглежда със стъклените си очи – само за миг,а сякаш гледа през мен. Старае се да ме гледа със съжаление, а всъщност дори не ме вижда. А и не го интересува. Не искам да ме съжаляват.

Коя съм аз ?! Аз съм вече невидима. А не искам ... Студ.

Замръзнали ледени усмивки на принудителна учтивост. Неискренна топлота. Неискренна загриженост. Неискренна обич. Не искам илюзии. Не искам преструвки. Нямам нужда от тях.

Коя съм аз ?! Аз съм вече просто сянка. А не искам ... Студ.

Моята Мечта ... моят малък, тесен, но сигурен изход от този АНТИидеален свят ...

Моята Мечта, която винаги ме спасяваше, когато бях на ръба на пропаста на отчаянието ...

Не паднах. Веднъж. Два пъти. Три. Четири.
Но Mечтата ми се умори. Вече няма сили да ме спасява.
Изтощих я до краен предел. От Егоизъм.
Ценях я, защото ми помагаше. На Мен!
А кой помогна на Нея? Никой!

Не й подадох ръка. Не й помогнах да израстне,
да се издигне ... да се превъне в Реалност ...
… Аз я убих ...

aRtiKs (08.12.2006)

It`s raining man !

… I love the rain … I really love it …

Заваля. Вали. Приятно е. Усмихвам се.

Обичам дъжда.
Обичам го, заради нежната му ласка по кожата ми, заради начина, по който ме докосва ... една толкова дълго чакана прегръдка!

Обичам дъжда.
Обичам го, заради ароматът му, който ме кара да се чувствам така, сякаш винаги е пролет.

Аромат, който ме “вика”, който ме привлича, който ме тегли навън ...

Аромат, който ме кара да се усмихна. Отново. И отново. И отново.

Обичам дъжда.
Обичам го, заради сладкия му шепот през отворения прозорец.

Сякаш говори на мен ... само на мен ... “И аз те обичам!”
Протягам ръка през прозореца: “Здравей!”

Той целува нежно ръката ми – първо само дланта и пръстите. А после чак до лакътя. Харесва ми ...
Искам да ме прегърне цялата ...
Но ...

“Защо го правиш ?! Какво искаш от мен ?! Аз не мога да обичам. И ти го знаеш.
Вече съм празна. Нямам какво да ти дам.”

Усмивка, прегръдка, пак усмивка ... и това е всичко.

Нека не позволяваме на красивите моменти да ни подминават!

Забързани в глупавото си сиво ежедневие, затънали в личните си проблеми и мисли, като някакви егоисти, се движим сред морето от хора и не виждаме нищо. Не чувстваме. Дали ? Или само така ни се струва ? Може би всичко е заспало дълбоко в нас и просто трябва леко да го побутнем /или да му изкрещим!/.
От страх, да не бъдем отхвърлени, тъпчем на едно място и само се усмихваме тъжно на Моментите щастие, които просто минават покрай нас като призрачни видения и ни карат да се чувстваме нищожни. А ние си мълчим. Позволяваме да ни мачкат ! И не правим нищо. Защо ?!? Не проумяхме ли вече най-важното ?! Миговете ... или по-точно Мигът трябва да бъде уловен ! Малко смелост, няколко решителни крачки, няколко думи, които никога не сме можели да изречем ... И ... това е ! Сами можем да променим живота си ... само за няколко минутки !
А, Съдбата ли ? Аз лично вярвам в нея, но според мен тя е като някаква игра на въпроси и отговори - в зависимост от това какъв отговор ще дадеш, отиваш "някъде", в друго пространство, на друго "ниво". От Теб зависи !
Нека не подценяваме шансовете, които ни се поднасят, а да се възползваме от тях !

Нова Идейка - стихоплетство ;)

Ще ви сложа да прочетете някои мои стихотворения, дето съм ги писала доста отдавна ... ама са си мои все пак :) Който има желание - да чете ...

Спасение

Бродейки във тишината,
в преплетения мрак,
той чувства самотата,
сърцето му умира пак ...

Потънала в мъглата
и скрита от света
тя плаче в тъмнината
прегърнала нощта ...

Но срещата случайна
със нежност ги дари.
И страст незнайна
лицата озари.

А Вярата в доброто,
разпъната на кръст,
уби във тях и злото,
и жаждата за мъст.

В очите им тъжно засмени
Надеждата бавно се сля ...
И от небесата вледенени
тихо дъжд заваля ...


Тихи стъпки

Със тихи стъпки бродя в тишината
и търся те, ала къде си ти ?
Ще дойдеш ли да ме дариш със топлината,
без която сърцето не тупти ?

Със тихи стъпки започвам да тичам
и мисля си, че всичко е сън.
Бавно на земята се свличам
и чудя се – аз ли съм или не съм ?

Със тихи стъпки вървиш ти насам
и чудя се – дали ще ме намериш ?
Но знай – вечно твоя аз ще съм,
Ако успееш ти да ме спечелиш !

08.12.2004


Хаос
/от чувства/

Далечен спомен от смътна болка.
Забравен страх от самотата.
И плач сподавен със усмивка,
прикрит изцяло в тъмнината.
Мечта за обич – поне мъничка
надежда за по-добър живот.
Любов събрана във сълзичка
и вяра в силата на Бог !!!

Кино ... а после накъде?!?

Живот като на кино ... Незная аз ли съм била? Толкова спомени, толкова сцени, а сякаш чувствам празнота ... Къде изчезна всичко? Нима и аз се промених? Или пък всичко е било измама, с която да ме заблудиш?
Но аз щастлива съм - повярвай! Не плача по отминалите дни! Аз зная - имам сила да създам отново филм, във който аз съм главна героиня - усмихната и ведра, и щедра, и добра, раздаваща любов, прегръщаща света!!!