(No)Desire

(Не)Желания

Ти беше моят свят. Моят живот. Моят смисъл.
Ти беше Мой ... или поне така си мислех. Не. Никога не си бил мой. И никога няма да бъдеш.

Но аз бях твоя ... или поне така си мислех. Дa. Бях твоя. Някога. Но никога вече няма да бъда. Не искам.
Не искам да бъда “нечия”. Не искам някой да бъде “мой”.
Не искам. Никога повече.

Боли. Сякаш цяла вечност. Не спира. Боли.
Мислех си, че вече съм го преодоляла. Но явно не съм.
Не мога.

Всеки път, когато погледна снимките ти, когато докосна подаръците ти, когато си спомня гласа ти ... през тялото ми преминава ледена тръпка.

Няма те. Толкова близо, а толкова далеч.
Сърцето ми пак започва лудо да бие. Ръцете ми треперят ...
Не искам да те обичам. Не искам! Разбираш ли ?!
Не искам да те виждам, защото боли. И защото знам, че ти не искаш. И че теб не те боли ...

Искам да те прегърна. За да се почувствам поне за миг наистина щастлива. Но не искам да се връщаш. Защото няма да мога да го понеса ... Да ме оставиш отново сама ...

Искам си мечтите. Искам си сърцето. Искам си усмивката. Искам си щастието. Отне ми всичко. Върни ми го. Моля те. Ако някога поне малко си ме обичал ...

И бъди щастлив.
Знам, че вече си. Продължавай напред. И успех.

Моята пътека отива нататък ...


26.11.2006
aRtiKs