Хаотични мисли ...

Има ли смисъл? Има ли смисъл да продължавам да се боря? Има ли смисъл да продължавам напред? Сигурно има ... но някак си в момента ми убягва ... Чувствам се сама и празна. Незначителна. Ненужна. Знам, че не бива ... но така се чувствам.
Дори незная има ли някой, който изобщо ми чете простотиите тука - май няма. Не се учудвам. Аз съм си виновна. Аз си го направих така. Искам да прегърна някого, да поговоря ... защото в момента наистина имам нужда ... Искам да извикам на целия свят какво ми е, но сякаш гласът ми остава като ехо ... като вик в пустиня - безкраен, ала нечут от никой.
Ще се справя. Знам го. Но ще ми трябва време. Много време.
Всичко, в което вярвах, изчезна. Всичко, на което разчитах, се изпари. Поне мечтите ми са още с мен ... красиви и същевременно тъжни.
Болката е тази, която ни учи да бъдем силни. Боли, адски много. И ще продължава да боли. Винаги.
Толкова много мисли ... главата ми ще се пръсне. Боли. Искам да спра поне за миг. Искам времето да спре. Поне за миг. Искам да остана така, потопена в безкрайността и да не мисля за нищо ... Но не мога.
Чудя се дали някога ще бъда същата? Весела и усмихната, искренна и ... щастлива ...
Нещата се промениха. Но споменът ще остане. Завинаги.