Пътеки

Студено е ... И всеки върви по своята пътека ...

За всички вас, които искате да следвате своята собствена пътека

Всеки си има своя пътека, нали? Свой път, който да следва. Свои мисли, свои мечти, свои надежди – свой свят. Колкото са хората на земята, толкова са и пътеките. Но нали сте влизали в гора? Нима там всяка пътека „се движи” отделно? Нима не ви се е случвало да тръгнете по една пътека, а след време тя да „се раздели” на две? Или да се „слее” с друга? С нашите човешки пътеки е същото.

Всеки върви сам по своята пътека. Няма друг избор. Понякога две или повече пътеки се пресичат на едно място. Понякога си подаваме студено ръце, усмихваме се студено и продължаваме... Всеки по своята пътека. Понякога просто се разминаваме, без дори да се погледнем. Това понякога всъщност е доста често...

Но друг път срещата с някоя чужда пътека ни стопля. Прегръщаме този, когото сме срещнали, защото ни вдъхва доверие, а на нас ни е студено и искаме да се стоплим. Човекът ни прегръща, дава ни част от своята топлина, взима малко от нашата... Усмихва се. Ние също се усмихваме. Оставаме сгушени и усмихнати така още малко... Няма време за повече. Човекът ни целува нежно и прошепва: „Никога няма да те забравя!” Сълзи се стичат по бузите ни, но въпреки това се усмихваме и кимваме с глава... „И аз никога няма да те забравя...!!!” Още една прегръдка – по-топла дори и от предишната... и всеки продължава по своята пътека...

Хубавото е, че винаги остава топлина, защото остава споменът... Остава усмивката. Вече не ни е толкова самотно по пътя. Не ни е толкова студено. Чувстваме, че сме направили нещо значимо, нещо истинско – дали сме топлина, усмивка, утеха, надежда... Дали сме любов.

Има и пътеки, които в определен момент са толкова близо една до друга, че можем да си подадем ръце. Иска ни се да се прегърнем, но не можем, защото между нас има високи бодливи храсти. Вървим все напред и напред, очаквайки нашите две така близки пътеки да слеят в една... Но те дори не се пресичат. Иска ни се да прескочим храстите и да вървим заедно по една и съща пътека, но не можем... Всъщност можем, но ни е страх, защото сме виждали много хора, които след като са прескочили храстите тяхната пътека е била засипана от бодлите... Мислим си, че веднъж прескочили вероятно никога няма да можем да се върнем на нашата пътека. И това ни плаши. Вървим хванати за ръце... Въпреки че бодлите издират ръцете ни чак до раменете, ние не се пускаме. Отново сълзи по бузите. От раните по ръцете ни... най-вероятно. Или пък не точно? Боли ни, защото не можем насила да слеем пътеките си в една. Разстоянието става все по-голямо. Бодлите се забиват все по-дълбоко под кожата ни. Искаме да крещим, но мълчим... В един момент обаче се пускаме, защото нямаме повече сили. Толкова сме далеч, че вече не можем дори с пръсти да се докоснем. Човекът от другата пътека ни поглежда сякаш като за последно. Не казва нищо. Очите му са пълни със сълзи, но не плаче. Свежда глава и продължава своя път. Защото няма време за губене. А ние...? Какво правим ние? Наблюдаваме го как става все по-малък и по-малък... И когато той изчезне от погледа ни, ние се свличаме в калта... и започваме да се обвиняваме, че е можело да направим нещо, че е можело да се случи нещо различно... че е имало начин... Мислим си, че може би е трябвало да спрем, когато сме били най-близко до човека и да останем там... завинаги! Но как?! Времето стои зад нас, грубо ни блъска напред и ни крещи да вървим по-бързо, защото закъсняваме... По-силно е от нас... Много по-силно...

Понякога нашата пътека просто се слива с друга... без видима причина, без обяснения, без предварителна уговорка... Това са най-щастливите, но, доста често, и най-кратките мигове... През тези кратки мигове на щастие ние вървим прегърнати. През цялото време. Не мислим за нищо друго, освен как да стоплим човека до себе си, когато му е студено; как да го накараме да се усмихне, когато е тъжен; как да направим престоя му на нашата пътека най-щастливия момент от цялото му пътешествие... Най-запомнящия се. Най-истинския. Защото знаем, че пътеките ни ще се разделят... все някога...

Когато видим, че наближаваме мястото, където общата ни пътека тръгва в две различни посоки, ние се опитваме да вървим възможно най-бавно... Но, уви, времето не чака никого. Блъска ни и двамата. „Напред! Напред! По-бързо!” Прегръдка. Най-искрената. Най-нежната. Най-тъжната. Най-запомнящата се. Най-истинската. Време е да се разделим. Нямаме право на избор. Тръгваме – всеки по своята пътека, но след няколко крачки се обръщаме...

- Ще се срещнем отново, нали?

- Със сигурност!

Усмихваме се. Уверени сме, че е така. Естетсвено, че ще се срещнем отново. Продължаваме, да вървим, защото времето ни припира... Но вървим обърнати един към друг, с гръб към пътя си... Гледаме се в очите и се усмихваме. Ще се срещнем отново. Знам го.

P.S. Успех по Tвоята уникална пътека!