My Emotions

Пътеки

2009-02-04T16:11:00.003+02:00

Студено е ... И всеки върви по своята пътека ...

За всички вас, които искате да следвате своята собствена пътека

Всеки си има своя пътека, нали? Свой път, който да следва. Свои мисли, свои мечти, свои надежди – свой свят. Колкото са хората на земята, толкова са и пътеките. Но нали сте влизали в гора? Нима там всяка пътека „се движи” отделно? Нима не ви се е случвало да тръгнете по една пътека, а след време тя да „се раздели” на две? Или да се „слее” с друга? С нашите човешки пътеки е същото.

Всеки върви сам по своята пътека. Няма друг избор. Понякога две или повече пътеки се пресичат на едно място. Понякога си подаваме студено ръце, усмихваме се студено и продължаваме... Всеки по своята пътека. Понякога просто се разминаваме, без дори да се погледнем. Това понякога всъщност е доста често...

Но друг път срещата с някоя чужда пътека ни стопля. Прегръщаме този, когото сме срещнали, защото ни вдъхва доверие, а на нас ни е студено и искаме да се стоплим. Човекът ни прегръща, дава ни част от своята топлина, взима малко от нашата... Усмихва се. Ние също се усмихваме. Оставаме сгушени и усмихнати така още малко... Няма време за повече. Човекът ни целува нежно и прошепва: „Никога няма да те забравя!” Сълзи се стичат по бузите ни, но въпреки това се усмихваме и кимваме с глава... „И аз никога няма да те забравя...!!!” Още една прегръдка – по-топла дори и от предишната... и всеки продължава по своята пътека...

Хубавото е, че винаги остава топлина, защото остава споменът... Остава усмивката. Вече не ни е толкова самотно по пътя. Не ни е толкова студено. Чувстваме, че сме направили нещо значимо, нещо истинско – дали сме топлина, усмивка, утеха, надежда... Дали сме любов.

Има и пътеки, които в определен момент са толкова близо една до друга, че можем да си подадем ръце. Иска ни се да се прегърнем, но не можем, защото между нас има високи бодливи храсти. Вървим все напред и напред, очаквайки нашите две така близки пътеки да слеят в една... Но те дори не се пресичат. Иска ни се да прескочим храстите и да вървим заедно по една и съща пътека, но не можем... Всъщност можем, но ни е страх, защото сме виждали много хора, които след като са прескочили храстите тяхната пътека е била засипана от бодлите... Мислим си, че веднъж прескочили вероятно никога няма да можем да се върнем на нашата пътека. И това ни плаши. Вървим хванати за ръце... Въпреки че бодлите издират ръцете ни чак до раменете, ние не се пускаме. Отново сълзи по бузите. От раните по ръцете ни... най-вероятно. Или пък не точно? Боли ни, защото не можем насила да слеем пътеките си в една. Разстоянието става все по-голямо. Бодлите се забиват все по-дълбоко под кожата ни. Искаме да крещим, но мълчим... В един момент обаче се пускаме, защото нямаме повече сили. Толкова сме далеч, че вече не можем дори с пръсти да се докоснем. Човекът от другата пътека ни поглежда сякаш като за последно. Не казва нищо. Очите му са пълни със сълзи, но не плаче. Свежда глава и продължава своя път. Защото няма време за губене. А ние...? Какво правим ние? Наблюдаваме го как става все по-малък и по-малък... И когато той изчезне от погледа ни, ние се свличаме в калта... и започваме да се обвиняваме, че е можело да направим нещо, че е можело да се случи нещо различно... че е имало начин... Мислим си, че може би е трябвало да спрем, когато сме били най-близко до човека и да останем там... завинаги! Но как?! Времето стои зад нас, грубо ни блъска напред и ни крещи да вървим по-бързо, защото закъсняваме... По-силно е от нас... Много по-силно...

Понякога нашата пътека просто се слива с друга... без видима причина, без обяснения, без предварителна уговорка... Това са най-щастливите, но, доста често, и най-кратките мигове... През тези кратки мигове на щастие ние вървим прегърнати. През цялото време. Не мислим за нищо друго, освен как да стоплим човека до себе си, когато му е студено; как да го накараме да се усмихне, когато е тъжен; как да направим престоя му на нашата пътека най-щастливия момент от цялото му пътешествие... Най-запомнящия се. Най-истинския. Защото знаем, че пътеките ни ще се разделят... все някога...

Когато видим, че наближаваме мястото, където общата ни пътека тръгва в две различни посоки, ние се опитваме да вървим възможно най-бавно... Но, уви, времето не чака никого. Блъска ни и двамата. „Напред! Напред! По-бързо!” Прегръдка. Най-искрената. Най-нежната. Най-тъжната. Най-запомнящата се. Най-истинската. Време е да се разделим. Нямаме право на избор. Тръгваме – всеки по своята пътека, но след няколко крачки се обръщаме...

- Ще се срещнем отново, нали?

- Със сигурност!

Усмихваме се. Уверени сме, че е така. Естетсвено, че ще се срещнем отново. Продължаваме, да вървим, защото времето ни припира... Но вървим обърнати един към друг, с гръб към пътя си... Гледаме се в очите и се усмихваме. Ще се срещнем отново. Знам го.

P.S. Успех по Tвоята уникална пътека!

* * *

2007-04-29T10:09:00.000+03:00

Противоречия

С отворени очи, ала незряща.
С изписана тревога на лицето.
Без думи, тиха, но пламтяща,
със жар безкраен във сърцето.

Безмълвна, но наум крещяща,
проклинаща човешките създания.
Ту плачеща, ту пък искряща
от светли мисли и желания.
* * *
Аз чудя се кога, защо и как
попаднала съм в тази стая
на непрогледен, странен, мрак,
където мога, скрита, да мечтая.

Унасям се, усмихвам се и ето:
долавям звуци от пиано.
Дали това е чудото, което
от всички нас е тъй желано?
* * *
Очите ми привикват с тъмнината
и тръгвам напред, като по знак.
Ала внезапно виждам на стената
един прозорец малък, със капак.

Докосвам го ... Ах, той гори!
И хващам дръжките, ала уви:
Не се помръдва той дори!
Със дърпане не ще ми провърви ...
* * *
Но в този миг ме озари идея
(почувствах се като във сън):
С времето е трябвало да проумея,
че капакът отваря се ... навън!!!

Ех, спомени, спомени ...

2007-04-29T09:58:00.000+03:00

Bittersweet memories

I know something about love
You`ve gotta want it bad

Тя лежеше по корем на пода, отвреме навреме с вдигнати крака, поклащайки ги под ритъма на музиката от надутата зад нея уредба. Когато знаеше текста пееше, а когато не – просто си тананикаше мелодията. Беше се надвесила над някаква голяма папка, която й служеше за подложка, и рисуваше. Усмихваше се, клатейки периодично главата си в ритъм с музиката. А понякога пък толкова се съсредоточаваше върху рисунката си, че дори не чуваше музиката. Освен рисуващата й ръка друго не помръдваше. Рисуваше момиче – с дълга разпусната коса, с дънки и тениска. Танцуваше. Може би също вдъхновено от музиката. Беше със стиснати очи и с разтворена уста – явно пееше. Едната й ръка беше вдигната нагоре, а другата – зад главата. Косата й беше разрошена от бурния танц и й придаваше някакво приятно очарование.

Breathe into me and make me real

Много динамична рисунка. Изглеждаше като истинска.

Take my hand, dance with me

Довърши щрихите на светлосенките и ... готово. Надигна се малко и се усмихна.
- Можела си да танцуваш значи?! – Изсмя се. – Знаех си!
Взе листа и отвори папката с идеята да го прибере вътре. Но отвори на неподходящо място. Пред погледа й попадна рисунка ... чужда рисунка ... негова рисунка ... подарък. Гърдите й се изпълниха с повече въздух. Пулсът й се ускори.

Would you dance if I ask you to dance?
…
And would you save my soul tonight?

Момиче и момче танцуващи някакъв страстен танц. Най-вероятно танго. Отдолу беше подписана.
You are into my blood

“Страст ... Желание ... Любов?” – помисли си тя. Загледа се в рисунката и се замисли. След кратка пауза рязко извика:
- Да бе! Глупости! Просто танцуват! – и яростно отгърна някъде другаде.
- По дяв..... пфф.
Въздишка. “Защо?” Пак негова рисунка. Момиче и момче – прегърнати и усмихнати. “Да е. Очакваше се.” Остана така загледана за миг ...

Hold me in your arms tonight
I can be your hero, baby
I can kiss away the pain
I will stand by you forever
You can take my breath away
…
Have I lost my mind?

Усмихна се. Красиво. Нежно. Прекрасно. Очите й се насълзиха.
“Дали не беше само илюзия, просто мечта?”
Не ... беше истинско ... беше ...
Въздъхна. Болеше я, но искаше да продължи ... Явно съдбата искаше да й припомни цялата история ... За добро или за зло ... Добре. Щом така беше решила ... Отгърна на нова рисунка. Ръка от китката нататък, която подаваше цвете. Усмихна се. Спомни си как намери рисунката залепена на външната страна на вратата на апартамента. И тя беше подписана отдолу.

Let me tell you that I love you

“Спомените не били толкова лоши понякога.” Продължи да разгръща ... Прехапа устната си. По бузата й бавно се стече сълза. Момиче легнало по корем на легло, завито само със чаршаф, със затворени очи и с ръце под възглавницата ... Това беше самата тя. В неговата стая. В неговото легло. Беше отишла да го види след четиричасова изтощителна тренировка и просто ... беше заспала. Той беше й направил портрет как спи, като единственото, което не съответсваше на действителността, беше облеклото й ...

I could stay awake just to hear you breathing
Watch you smile while you are sleeping
While you`re far away dreaming
I could spend my life in this sweet surrender
I could stay lost in this moment forever …

Споменът я накара да се усмихне. Как само се зарадва, когато той й подари рисунката. Без повод. Просто така. Всъщност като повечето негови рисунки, които имаше. Отново разлистване. “Хаха. Най-после една моя рисунка. Нищо, че е смешна.” Сърце. Да. На листа имаше само едно сърце оцветено в преливащи се топли цветове и всичко друго бяха някакви драсканици, сред които на места се отличаваха или някакви думи, или части от започнати рисунки, но нищо друго цялостно ...

Do you feel my heart beating …

Избърса сълзите си и пак се засмя. “Шматка. Адската рисунка просто. Браво. Уникална си.” Хаха. Следващата, на която попадна, беше вода, езеро най-вероятно, и отражението на луната в нея.

Under a lover`s sky
Gonna be with you
And noone`s gonna be around

Спомни си вечерните им разходки покрай въпросното езеро. Романтиката. Целувките. Разговорите. Беше като в сън. Просто идеално ... Next. Хм. Някакви птици. Не можеше да се определи какви точно. Явно бяха надраскани много набързо. В долния ъгъл до подписа му стоеше само една дума: ПОЛЕТИ

You are the wind that`s underneath my wings
I belong to you, you belong to me

Очите й пак се насълзиха. Да! Той наистина я беше накарал да полети! Високо, високо ... А нея я беше страх от високото ... Но не и с него. Не! Той й даваше смелост ...

I`ll spread my wings and I`ll learn how to fly
I`ll do what it takes till I touch the sky

Но винаги, когато си на високо, идва и моментът на падането ...

Are you comin to the moment when you know you heart can break?

Въздушните кули под краката ти рухват и ти се сгромолясваш с трясък на земята. Дошло е времето да се събудиш. Сънят е свършил. Иска ти се да го сграбчиш и да го задържиш още ... още поне за миг ...

Just one more chance
I know I was wrong
Don`t you know it`s killing me?

Но не можеш. Рядко се дава втори шанс. Тя почувства, че краят на историята е близо ... Всъщност го знаеше ... Отгърна. “Много подходящо.” Момиче. С много грим, който обаче се стичаше по бузите й ... Нейна рисунка. След като се разделиха. Също подписана.

So many tears in the rain …
So maybe the chance for romance
is like a train to catch before is gone

Но вече си е отишъл. И не можеш да си го върнеш обратно. Единственото, което ти остава е да продължиш напред. И да се молиш. За себе си и за него. Ти – да се спасиш, той – да бъде щастлив.

I wanna feel like I`m close to something real!

Но кое е Истинско? Мхм. Точно. Любовта. Не я убивай насила. Тя е истинска. Споделена или не – тя е най-истинското чувство. Запази я. Дълбоко в сърцето си. Може би за някой друг?
Или?

Bittersweet memories
That is all I`m taking with me
So goodbye – please don`t cry
We both know I`m not what you need
I will always love you

Немско вдъхновение ;)

2007-02-03T12:24:00.000+02:00

Küss mich

Du lässt mir keinen Luft
und machst mein Herz schnell klopfen.
Ich will von deinem Duft
auch immer wieder schöpfen.

Ich kann mich nicht bewegen.
Ich bin ganz in deiner Macht.
Und kann nichts sagen – auch deswegen.
Du lächelst mir in der Nacht.

Du streichelst meinen Arm
und schaust mich in den Augen.
Ich fühl` mich wieder warm
und kann daran nicht glauben.

Ich kann dein` Atem spüren,
der immer näher kommt.
Ich lass` den Sinn mir führen
und warte – was nachkommt?

aRtiKs

Free ... I feel free !

2006-12-19T22:47:00.000+02:00

Свобода

Обичам да ходя боса по тревата.
Не за друго, а просто за да усетя красотата на природата ... и да се почувствам доволна и наистина щастлива.

Обичам да отпусна бавно ръцете си и след това да ги разперя широко встрани.

Обичам вятърът да минава между пръстите ми, да гали нежно лицето ми, да разпилява косите ми ...
да си играе с мен, да контролира мислите ми и тялото ми.

Обичам да бъда свободна ...

Но какво всъщност е СВОБОДАТА?

Тя не е вещ, за да си я купиш от най-близкия супермаркет. Не е нещо, което можеш да докоснеш или да видиш. Можеш само да я почувстваш ... и няма как да я сбъркаш.

Винаги ще я разпознаеш, защото идва рядко и е неповторима. Много малко хора са разбрали наистина нейния смисъл и нейната скрита цел. Някой сега се питат :

Дали и аз съм измежду тези хора?

Не зная ... И не мога да ви кажа ...
защото и аз това се питам :)

И все пак наистина искам да ви споделя какво според мен е Свободата ...

Тя е състояние на духа. Тя е чувството, което ни кара да правим нещата спонтанно – така, както винаги сме искали.

Да правим това, което ни се иска, без да прескачаме
границите на допустимото. Да бъдем себе си – такива, каквито винаги сме били в душата и сърцето си. Да бъдем истински.

Да можем да усетим полъха на живота и докато все оче имаме време да го зграбчим силно с двете си ръце и да го изживеем пълноценно, защото иначе той би ни подминал без дори да ни забележи ...

Да можем да се усмихваме искренно и топло на всеки минал покрай нас, с мисълта, че може би това е единствената усмивка, която той ще получи в този ден ... и тя ще е от теб.

Свободен е всеки, който може със сърцето си да се докосне поне за миг до красотата на природата ...

Да прегърне топло морето,
да погали нежно вятъра,
да се усмихне искренно на слънцето ...
Да обича ...

aRtiKs

(No)Desire

2006-12-19T18:25:00.000+02:00

(Не)Желания

Ти беше моят свят. Моят живот. Моят смисъл.
Ти беше Мой ... или поне така си мислех. Не. Никога не си бил мой. И никога няма да бъдеш.

Но аз бях твоя ... или поне така си мислех. Дa. Бях твоя. Някога. Но никога вече няма да бъда. Не искам.
Не искам да бъда “нечия”. Не искам някой да бъде “мой”.
Не искам. Никога повече.

Боли. Сякаш цяла вечност. Не спира. Боли.
Мислех си, че вече съм го преодоляла. Но явно не съм.
Не мога.

Всеки път, когато погледна снимките ти, когато докосна подаръците ти, когато си спомня гласа ти ... през тялото ми преминава ледена тръпка.

Няма те. Толкова близо, а толкова далеч.
Сърцето ми пак започва лудо да бие. Ръцете ми треперят ...
Не искам да те обичам. Не искам! Разбираш ли ?!
Не искам да те виждам, защото боли. И защото знам, че ти не искаш. И че теб не те боли ...

Искам да те прегърна. За да се почувствам поне за миг наистина щастлива. Но не искам да се връщаш. Защото няма да мога да го понеса ... Да ме оставиш отново сама ...

Искам си мечтите. Искам си сърцето. Искам си усмивката. Искам си щастието. Отне ми всичко. Върни ми го. Моля те. Ако някога поне малко си ме обичал ...

И бъди щастлив.
Знам, че вече си. Продължавай напред. И успех.

Моята пътека отива нататък ...

26.11.2006
aRtiKs

2006-12-12T23:47:00.000+02:00

My Dream
/ where is it ?! /

Мечта ... сладка Мечта ... болезнено горчива Мечта
... изгубена Мечта ...

Усмихвам се тъжно. Гледам някъде в пространството, а всъщност не виждам нищо. А и не искам. Но и никой не вижда мен. Не ме чува. Не усеща присъствието ми. А и не се интересува.

Коя съм аз ?! Аз съм вече никоя. А не искам ... Студ.

Някой ме поглежда със стъклените си очи – само за миг,а сякаш гледа през мен. Старае се да ме гледа със съжаление, а всъщност дори не ме вижда. А и не го интересува. Не искам да ме съжаляват.

Коя съм аз ?! Аз съм вече невидима. А не искам ... Студ.

Замръзнали ледени усмивки на принудителна учтивост. Неискренна топлота. Неискренна загриженост. Неискренна обич. Не искам илюзии. Не искам преструвки. Нямам нужда от тях.

Коя съм аз ?! Аз съм вече просто сянка. А не искам ... Студ.

Моята Мечта ... моят малък, тесен, но сигурен изход от този АНТИидеален свят ...

Моята Мечта, която винаги ме спасяваше, когато бях на ръба на пропаста на отчаянието ...

Не паднах. Веднъж. Два пъти. Три. Четири.
Но Mечтата ми се умори. Вече няма сили да ме спасява.
Изтощих я до краен предел. От Егоизъм.
Ценях я, защото ми помагаше. На Мен!
А кой помогна на Нея? Никой!

Не й подадох ръка. Не й помогнах да израстне,
да се издигне ... да се превъне в Реалност ...
… Аз я убих ...

aRtiKs (08.12.2006)

It`s raining man !

2006-12-12T23:40:00.000+02:00

… I love the rain … I really love it …

Заваля. Вали. Приятно е. Усмихвам се.

Обичам дъжда.
Обичам го, заради нежната му ласка по кожата ми, заради начина, по който ме докосва ... една толкова дълго чакана прегръдка!

Обичам дъжда.
Обичам го, заради ароматът му, който ме кара да се чувствам така, сякаш винаги е пролет.

Аромат, който ме “вика”, който ме привлича, който ме тегли навън ...

Аромат, който ме кара да се усмихна. Отново. И отново. И отново.

Обичам дъжда.
Обичам го, заради сладкия му шепот през отворения прозорец.

Сякаш говори на мен ... само на мен ... “И аз те обичам!”
Протягам ръка през прозореца: “Здравей!”

Той целува нежно ръката ми – първо само дланта и пръстите. А после чак до лакътя. Харесва ми ...
Искам да ме прегърне цялата ...
Но ...

“Защо го правиш ?! Какво искаш от мен ?! Аз не мога да обичам. И ти го знаеш.
Вече съм празна. Нямам какво да ти дам.”

Усмивка, прегръдка, пак усмивка ... и това е всичко.

Нека не позволяваме на красивите моменти да ни подминават!

2006-11-20T20:40:00.000+02:00

Забързани в глупавото си сиво ежедневие, затънали в личните си проблеми и мисли, като някакви егоисти, се движим сред морето от хора и не виждаме нищо. Не чувстваме. Дали ? Или само така ни се струва ? Може би всичко е заспало дълбоко в нас и просто трябва леко да го побутнем /или да му изкрещим!/.
От страх, да не бъдем отхвърлени, тъпчем на едно място и само се усмихваме тъжно на Моментите щастие, които просто минават покрай нас като призрачни видения и ни карат да се чувстваме нищожни. А ние си мълчим. Позволяваме да ни мачкат ! И не правим нищо. Защо ?!? Не проумяхме ли вече най-важното ?! Миговете ... или по-точно Мигът трябва да бъде уловен ! Малко смелост, няколко решителни крачки, няколко думи, които никога не сме можели да изречем ... И ... това е ! Сами можем да променим живота си ... само за няколко минутки !
А, Съдбата ли ? Аз лично вярвам в нея, но според мен тя е като някаква игра на въпроси и отговори - в зависимост от това какъв отговор ще дадеш, отиваш "някъде", в друго пространство, на друго "ниво". От Теб зависи !
Нека не подценяваме шансовете, които ни се поднасят, а да се възползваме от тях !

Нова Идейка - стихоплетство ;)

2006-11-17T23:31:00.000+02:00

Ще ви сложа да прочетете някои мои стихотворения, дето съм ги писала доста отдавна ... ама са си мои все пак :) Който има желание - да чете ...

Спасение

Бродейки във тишината,
в преплетения мрак,
той чувства самотата,
сърцето му умира пак ...

Потънала в мъглата
и скрита от света
тя плаче в тъмнината
прегърнала нощта ...

Но срещата случайна
със нежност ги дари.
И страст незнайна
лицата озари.

А Вярата в доброто,
разпъната на кръст,
уби във тях и злото,
и жаждата за мъст.

В очите им тъжно засмени
Надеждата бавно се сля ...
И от небесата вледенени
тихо дъжд заваля ...

Тихи стъпки

Със тихи стъпки бродя в тишината
и търся те, ала къде си ти ?
Ще дойдеш ли да ме дариш със топлината,
без която сърцето не тупти ?

Със тихи стъпки започвам да тичам
и мисля си, че всичко е сън.
Бавно на земята се свличам
и чудя се – аз ли съм или не съм ?

Със тихи стъпки вървиш ти насам
и чудя се – дали ще ме намериш ?
Но знай – вечно твоя аз ще съм,
Ако успееш ти да ме спечелиш !

08.12.2004

Хаос
/от чувства/

Далечен спомен от смътна болка.
Забравен страх от самотата.
И плач сподавен със усмивка,
прикрит изцяло в тъмнината.
Мечта за обич – поне мъничка
надежда за по-добър живот.
Любов събрана във сълзичка
и вяра в силата на Бог !!!

Кино ... а после накъде?!?

2006-11-17T12:40:00.000+02:00

Живот като на кино ... Незная аз ли съм била? Толкова спомени, толкова сцени, а сякаш чувствам празнота ... Къде изчезна всичко? Нима и аз се промених? Или пък всичко е било измама, с която да ме заблудиш?
Но аз щастлива съм - повярвай! Не плача по отминалите дни! Аз зная - имам сила да създам отново филм, във който аз съм главна героиня - усмихната и ведра, и щедра, и добра, раздаваща любов, прегръщаща света!!!

My passion

2006-11-10T22:14:00.000+02:00

Music is ... a higher revelation than all wisdom and philosophy.
Beethoven

Музиката ... ме кара да се чувствам истински Жива. Тя е част от моя свят, тя е моята подкрепа и в трудните, и в щастливите ми моменти.
Музиката ... ми помага да изразя себе си, да разкрия чувствата и емоциите си по наистина красив начин - да пея, да танцувам, а може би и (някога ... ) да свиря ;) .
Музиката ... ме изпълва, освобождава ме от всичките ми грижи и "прочиства" главата ми от всякакви ненужни притеснения, но пък понякога ми и помага да разбера доста от нещата, който не са ми били ясни до сега ...

Страст, любов, емоция ... море от чувства.

Обичам да танцувам. Обожавам да танцувам. Обичам да се потопя във вихъра на танца и да забравя за всичко останало ... просто да танцувам и да бъда себе си. Обичам да се усмихвам докато танцувам. Това ме кара да се чувствам щастлива и да повярвам в себе си.

Танцът ... е моята страст !

Песен за приятелството

2006-11-05T15:48:00.000+02:00

Приятелство мое, какво си?
На двора безгрижна игра?
Общ път под крачетата боси,
в ливадите глъчка събрал?

А може би ти си само
загрижена топла ръка,
на моето сведено рамо
поставена просто така?...

Какво си, приятелство мое,
аз точно да кажа не знам,
но зная без тебе какво е -
това е в света да си сам.

Златина Билярска

Хаотични мисли ...

2006-11-04T15:17:00.000+02:00

Има ли смисъл? Има ли смисъл да продължавам да се боря? Има ли смисъл да продължавам напред? Сигурно има ... но някак си в момента ми убягва ... Чувствам се сама и празна. Незначителна. Ненужна. Знам, че не бива ... но така се чувствам.
Дори незная има ли някой, който изобщо ми чете простотиите тука - май няма. Не се учудвам. Аз съм си виновна. Аз си го направих така. Искам да прегърна някого, да поговоря ... защото в момента наистина имам нужда ... Искам да извикам на целия свят какво ми е, но сякаш гласът ми остава като ехо ... като вик в пустиня - безкраен, ала нечут от никой.
Ще се справя. Знам го. Но ще ми трябва време. Много време.
Всичко, в което вярвах, изчезна. Всичко, на което разчитах, се изпари. Поне мечтите ми са още с мен ... красиви и същевременно тъжни.
Болката е тази, която ни учи да бъдем силни. Боли, адски много. И ще продължава да боли. Винаги.
Толкова много мисли ... главата ми ще се пръсне. Боли. Искам да спра поне за миг. Искам времето да спре. Поне за миг. Искам да остана така, потопена в безкрайността и да не мисля за нищо ... Но не мога.
Чудя се дали някога ще бъда същата? Весела и усмихната, искренна и ... щастлива ...
Нещата се промениха. Но споменът ще остане. Завинаги.

I can`t live without you !

2006-10-14T14:44:00.000+03:00

Безнадеждно (влюбена)

Поемам си дълбоко въздух. Затварям очи. Усмихвам се. Дааа ... Ето ме! Отново съм до теб. Лекият бриз разрошва закачливо косата ми и я кара да отразява блясъка на изгряващото слънце. Не, това не ме прави красива. Просто съм щастлива. И се усмихвам. Ей така :)
Дойдох, за да снимам. Е, поснимах малко. Но сякаш нещо не е наред. Не мога да изразя всичко, което чувствам в момента с фотоапарата.
Искам да тичам. Не толкова за спорта, за здраве или за хубава фигура, колкото да се почувствам поне за миг свободна. Да усетя вятъра. Да освободя съзнанието си от тревогите и просто да слушам вълните, без да знам къде всъщност отивам ...
Изморена от сутрешния непредвиден “крос” по крайбрежието се отпускам на все още влажния от росата пясък. Доволна съм. Отново се усмихвам. Поглеждам към небето. Любимият ми цвят – синьо. Също като морето :)
Обсебена от някакви странни мисли изведнъж скачам на крака и изтичвам отново до морето. Протягам ръце широко встрани и прошепвам:
– Обичам те! А толкова много ми липсваш! Как искам да те прегърна, а си толкова далеч!

Затварям очи и отново се заслушвам във вълните ... който незнайно как са успели да достигнат и до лицето ми ...

За избора, който правим ...

2006-10-13T21:54:00.000+03:00

СТРАХ ИЛИ СМЕЛОСТ

Смелост е да бъдеш себе си.
Ама наистина да бъдеш ти.
Такъв, какъвто си в сърцето си.
Да бъдеш...дори да те боли....
Страшно е да бъдеш друг,
човек, когото не познаваш,
да криеш себе си дълбоко-
без дори да го признаваш!...

Смелост е да си различен,
да се отличаваш от голямата тълпа
Да бъдеш див и артистичен,
но да не играеш тяхната игра.
Страшно е да бъдеш сам,
да живееш в свят страничен,
да се чувстваш неразбран,
да се мислиш за излишен...

Смелост е искрено да Ги обичаш,
дори да знаещ , че боли...
И на сянка да приличаш –
пак ще им повярваш, нали?
Страшно е с омраза да живееш,
да мразиш силно от сърце
за усмивка да копнееш,
а със злоба да покриваш своето лице!!!

Смелост е пред живота да се изправиш
да го погледнеш право в очите
за мечтите си да му разправиш
и гордо да изтриеш сълзите!!!

My NO

2006-10-13T21:51:00.000+03:00

Моето НЕ

Изкуството да казваш „ НЕ ” ...
Да бъдеш себе си, да знаеш кой си и какво искаш ...
Смелост или просто начин на живот ?
Начин да защитим самите себе си или пък точно обратното?
„ НЕ ”, което би могло да ни преобрази ...
„ НЕ ”, което би могло да промени живота ни ...
„ НЕ ”, което би могло да ни накара да се почувстваме
СИЛНИ ...

Изкуството да казваш „ НЕ ”...
Никога не съм го владеела.
/ ... а може би ми се е искало ... /

Винаги до сега ме е било страх да кажа НЕ.
Винаги до сега съм искала да изкрещя на света НЕ.
Да му кажа да спре с тази Лудост !
Но не съм имала достатъчно смелост.

До сега ...

Но вече знам повече за Света и за Хората.
И смело им казвам:
НЕ !

НЕ на целия този Хаос, който сами си сътворихме !
НЕ на всичките Глупости, който правим Против Природата!
НЕ на Алчността ни за пари! НЕ !
НЕ на Омразата! НЕ на Завистта! НЕ на Желанието за Мъст!

НО въпреки всичко казано до тук ...
Искам да кажа още едно НЕ ...

НЕ на Отчаянието!!!

ДА! Трябва да ПОВЯРВАМЕ,
Че има Надежда!
Че има Спасение от всичко това!
Че има по-добър Път!

Защото иначе накъде отиваме ?
И докъде ще стигнем ?

2006-10-13T21:44:00.000+03:00

* * *

Някак забъразани в ежедневието си и потънали в личните си грижи често забравяме, че има неща по-важни от тези, към които може би повечето от нас се стремят в момента ... с две думи - материалните неща ... а „духовните ни ценности” ? Къде останаха ? Може би сме ги изоставили някъде по пътя си към „великия прогрес” ... А нима Той ни е направил поне малко по-щастливи ? Като е ограничил физическата ни работа ... а и мисловната ... ? Всеки решава сам за себе си ... Не казвам, че прогресът не е нужен на човечеството като цяло ... даже напротив. Просто се питам – нима заради него трябва да загърбим всичко останало ? Нима Той е по-важен и по-ценен например от едно истинско приятелство, от една Любов, от ... самия Живот ! Нека всеки се замисли поне за малко над мисълта на Гьоте ...

Всеки ден трябва да слушаш поне една песен, да погледнеш една хубава
картина и
ако е възможно, да прочетеш едно мъдро изречение

А Вие правите ли поне едно от тези неща всеки ден, и то с мисълта, че това е нещо,което наистина си заслужава ?

Сега се сещам и за още една мислъл,която ще ви накара да се замислите малко ...

Има три неща, които възрастните могат да научат от децата: да бъдат
радостни без повод, винаги да са заети с нещо и да се стремят с всички сили към
това, което желаят.

Паулу Коелю ("Петата планина")

Вече доста силно усешам как и ние бързо започнахме да се превръщаме във възрастни – веселият и непринуден детски смях отдавна е изчезнал, понякога дори не можем да се усмихнем искренно, губим си времето с висене по кафенетата и с празни приказки, дори забравяме да помечтаем,защото ни се вижда прекалено наивно, че дори и глупаво ... Нима наистина вярваме, че можем да живеем без мечти и без цели в живота ?Нима ?

I believe in ...

2006-10-11T23:10:00.000+03:00

Моята вяра в ...

Вярата, Надеждата и Любовта – ценности, които никога не трябва да губим в нашия живот.
Без тях сякаш нещо ни липсва, всичко става безсмислено.Няма път, по който да вървим, нямаме цел, която да се стремим да достигнем; Нямаме мечти ...

„Moment Of Peace”

Когато повярваш, всичко изведнъж става възможно...
Just believe !

Аз вярвам ! Вярвам !

Но не в Бога. Не. Не вярвам в Бог по начина, по който някой хора вярват / измислен свят на страх, съмнения и молитви за помощ ... и никакво действие ... само „Сляпа” Вяра и Надежда Бог да помогне ... /

Не.Не вярвам, че Бог е Нещото, или по-точно Личността, която ще ни спаси от мъки, ще ни направи по-щастливи, ще направи живота ни по-добър...

Наивност !

Ние сме тези, които трябва да направят Нещо ...

Първата крачка ... и не само !
Just believe !

Ти можеш ! Аз вярвам .
А Бога ?
Той е ... може би само Енергия, Сила, Дух, който трябва да бъде до нас, да бди над нас ... да ни пази.
Той е само нашата опора.
Той е нашата Вяра.

* * * * * *

Аз вярвам. Вярвам. Но не в Бога.
Вярвам в ... живота!
Вярвам в хората! Вярвам в себе си! Вярвам в теб!
Вярвам в нас!

* * * * * *

Вярвам в Любовта, в Добротата
/ нищо, че в днешния свят почти не мога да я намеря ... /,
Вярвам в Приятелството, в Подкрепата, в Искреността ...
Наивност ?!
Може би ... Много хора ме упрекват и ми казват, че не трябва да вярвам, защото било глупаво.
Но аз ще им кажа едно „НЕ” ! Не съм глупава, не съм наивна ...

Знам, че е трудно да повярваш в нещо толкова Далечно.

Знам, че светът е пълен с Жестокост,

със Злоба, със Завист, с Насилие, с Жажда за Пари ... Да. Зная !

И все пак ... Just belive !
Винаги до сега съм била от тези хора ...
/ реалисти ... или по-скоро песимисти ... /,
Които непрекъснато се оплакват и казват,
че Светът бил Ужасен,
че Животът бил Жесток,
че Хората били Безсърдечни ...
НИМА ?!?

Аз не съм напълно съгласна.
Аз вече Вярвам.

А ти ?

"На път към един по-добър свят"

Идейка

2006-10-11T23:05:00.000+03:00

Даа, хубава идейка ;) Ще взема да постна някой от нещата, дето съм ги писала преди, за да имате материал за четене засега :P... докато музата отново реши да ме посети :)))

Bienvenidos !

2006-10-11T22:07:00.000+03:00

:) Което ще рече Добре дошли :) /на испански/
Абе какво да ви кажа ... то аз от доста време все се каня да си направя блог и все отлагам, но ето че дойде и този момент. Не че ще пиша нещо кой знае колко важно :P , но на който му е интересно - да чете :))) Някви мои писания, снимки ... и още нещо ;)
Винаги съм искала да си имам едно ей такова малко местенце в web-пространството, дето да си е лично за мен, за моите емоции и преживявания, за моите мисли /колкото и объркани да са те понякога/ и естествено за моите приятели ;) Място, където свободно мога да говоря за нещата,който ме вълнуват, а може би и да развълнувам някои друг чрез своите думи ... Място, чрез което да намеря Своето "място" в света ... да намеря себе си !